Уважаеми дами и господа работодатели, всеки път като чуя „CV”, сърцето ми CвиVа от притеснение. Как да опиша своя curriculum-vitae‎, своя „кръг на живота” с две-три думи? Опитвам се да се успокоя, че това е все пак само автобиография (както се наричаше някога), но след "Автобиография"-та на Бранислав Нушич, този термин е също твърде задължаващ. Понякога си мисля да използвам древното "житие и страдание...", но нито съм Софроний, нито Геновева...        Обаче, накъдето и да се обърна, като че ли попадам в градския транспорт пред зорко-застрашителния поглед на контрольорка, която с леден глас ми казва: Си-ви и мотивационно писмо за проверка, моля! 
        Така че, оставам на варианта със CV и изпращам приложено следното:
        Моят curriculum-vitae‎, уважаеми дами и господа, започва през 1967 година в София. В духа на големия град от онова време, съм посещавала абсолютно съвестно и редовно детски ясли, детска градина и предучилищна подготовка. Бях на 4 години, когато с помощта на татко научих „На прощаване” наизуст. Това автоматично ме направи атракцията на градинката и всеки път, когато идваше някой важен чичко или лелка на посещение, ме изправяха пред групата и аз започвах: „Не плачи, майко, не тъжи...”.  Обикновено към частта, започваща с „Ако ли мале, майно льо, жив и здрав стигна до село...” повечето деца заспиваха, а чичкото и лелката ме гледаха с такова умиление, че доста по-късно се замислих – дали пък не ме използваха, за да приспя групата и те да си пийнат кафето на спокойствие? Важно: В детската градина редовно получавах големи червени точки и звездички от гланцова хартия, защото бях послушна и добра!

      На 5-годишна възраст тръгнах на уроци по пиано и солфеж. Вече можех да чета, но не умеех да пиша. Затова пък бързо и лесно научих нотите и до днес гордо заявявам, че първо съм се научила да записвам музика, а после – думи. Има случаи, в които горко съм съжалявала, че не си останах с едното знание на нотописа, но това е друга тема и не е от съвсем съществено значение за моето СиВи.
      Първи клас изкарах в кварталното училище в Младост 2. Оттам имам един единствен спомен – първата в живота ми проява на непослушност, когато натърках зелената дъска, наричана "черна", със свещ. Бях чула, че учителката няма да може да пише след това с тебешир, но не ми се вярваше. Проверката се оказа успешна – тя не успя да пише на дъската, а мен ме наказаха с мъмрене, среща с родител и почистване на дъската. Оттогава знам, че никое добро не остава ненаказано.
      Втори и трети клас завърших в град Губкин, Белгородская область, РСФСР на бившия СССР. Сега, не подценявам в никакъв случай тази част от така наречения „кръг на живота” ми, но ще се огранича с факта, че вследствие на престоя си там обожавам руския език и литература, а мразя пияниците, агресивните простаци и хлебарките.  Важно: Говоря и пиша чудесно на руски, но най обичам да чета на този език. Също така умея да чакам на много дълги опашки, дори и да не знам за какво са.
        След връщането ни от СССР, продължих обучението си и завърших руската езикова гимназия 133 ЕСПУ „А. С. Пушкин”.  Това се случи в периода 1977-1985г., миналия век. Тогава още Зоологическата градина беше в Парка на свободата (днес – Борисова градина), там се намираше и Пушкомът (ако някой не знае – това е мястото, където пушихме скришом. Точно до бюста на другаря Брежнев в парка имаше милиционерска будка, а в нея – милиционер. Той ни беше приятел и ни предупреждаваше, ако се появи някой учител, защото тогава ако ни хванеха с цигара, ни изключваха от училище.) 
        Аз съм плод на стремежа към всестранно развитие на личността в Развитото Социалистическо Общество. Такова съвършенство е почти недостижимо, съгласете се, затова станах многостранно развита личност (което беше на стъпало преди всестранното развитие, доколкото си спомням).
      От гледна точка на днешните си 46 години, многостранното често ми прилича на „от всичко по нещо и нищо като хората”, но тогава вярвахме, че човек трябва да се развива непрекъснато, да знае колкото може повече, да умее ако не всичко, то поне значителна част от всичкото. 
      Записах се на школа по китара и пет години ходих на уроци. Свирих в мандолинен оркестър, на мандолина, а когато се наложеше – и на китара. Участвах, естествено, и в училищния оркестър, където свирих и на фанфари, в случай на спешна необходимост. Дори ходихме на един творчески лагер в Бургас, но това никак няма да го разказвам (все пак това CV може да го прочетат родителите ми или децата ми – еднакво стресиращо би било).
      Като ученичка съм участвала в 4 бригади (на първата отидох по собствена инициатива, защото бях влюбена в един съученик, но бях похвалена от комсомолската организация в училище), като студентка – в 5. Общо девет  пъти съм давала своя принос за развитието на родното земеделие и консервната индустрия. Един път опаковах лекарства, един път – прах за пране и веднъж  бях на бригада в сладкарницата на хотел „Астория” в Златни пясъци (между нас казано – ако обичате сладко като мен, никога, ама никога не влизайте за повече от ден-два в подобно помещение!).        С ръка на сърце, бригадите са ми любима част от миналото.
      Научих се: да плевя лук, да бера домати, ябълки, грозде, праскови и фъстъци, да разчиствам поточна лента от гнили плодове, да пъхам бързо блистери в картонена кутийка, да оразмерявам прах за пране, да режа кашкавал на мноо-ого тънички парченца, както и да разрязвам всякакви торти на 16 еднакви парчета.
      Научих се още: да спя на всевъзможни места, да ям всевъзможна храна, да се къпя с ледена вода, да скатавам другарчето, да пуша скрита между лозята, да не спя изобщо и след цяла нощ край огъня да се отправям със строева стъпка към полето. (Като стана дума за огън – оттогава обожавам печени царевица и картофи, току-що извадени от жарта, бяло вино, песни и поезия).    
      Бях и на лагер за комсомолски активисти. Тогава всички бяхме комсомолци, а аз – както забелязвате – бях и активна.  Там направихме един фантастичен тридневен преход по Рила. В планината съм влюбена още от времето, когато с родителите ми и техни приятели с деца на моята възраст (3-7 годишни) обикаляхме Пирин, Рила и Родопите на палатки. Този преход превърна влюбването ми в любов завинаги.
      В десети клас бях и на военно обучение. Мога да марширувам, да козирувам, да си слагам противогаз и на стрелбище уцелвам поне 9 от десет капачки. Дори и въртящи се.
      През 1985 г. завърших гимназия и същата година бях приета в Софийския университет, специалност чешка филология.
      По това време започнах да играя народни танци в състава на Студентския дом, участвах в концерти на състава, два пъти ходих на турнета.
      Съвсем естествено реших, че ще се занимавам сериозно с фолклор и във втори курс бях на фолклорна експедиция в силистренското село Айдемир. Събирахме поверия, песни и предания, успяхме да предразположим местната баячка, за да запишем наричанията й...
      Оттогава не спирам да се прекланям с цялото си сърце и душа пред мъдростта на възрастните хора. И не вярвам на баячки и гледачки.
      Имах късмета и честта да ми преподава и да познавам лично проф. Светомир Иванчев, светла му памет. Изключителен човек, бохемист, превел огромно количество чешка литература и най-вече „Приключенията на добрия войник Швейк”. Важно:  Има големи хора, покрай които всички останали се чувстват малки. Има и по-големи хора, покрай които всички останали се чувстват големи. Професор Иванчев беше от най-големите.
      Към средата на трети курс интересите и любопитството ми се прехвърлиха за кратко от  фолклора върху езикознанието, особено етимологията, а по-късно – съвсем за трайно, направо за цял живот –  към литературата.
        В лятото между четвърти и пети курс една вечер просто хванах влака за Варна и по обяд на следващия ден се явих в офиса (тогава им казвахме канцеларии) на "Балкантурист" в Албена. Въпреки недоумението от появяването ми (то и аз недоумявах, но вече бях изминала пътя дотам), веднага ме назначиха за екскурзовод на чешки групи в гр. Балчик.
      Три месеца посрещах, обгрижвах и изпращах чешки летовници в Балчик. Един ден шефът на ресторанта, в който се хранеха групите, ме запозна със свой братовчед от тогавашна Югославия. Откъде да знам, че само четири месеца по-късно той ще стане мой съпруг, баща на децата ми и че до 2004-та година ще живеем в гр. Струмица, сегашна Македония.
        Няма да имитирам Бранислав Нушич и да кажа, че моят „кръг на живота”, моето CV свършва със сватба. Дори, с известно неудобство ви известявам, че едва сега започва.       Във втората му част, която смятам да Ви изпратя утре, ще опиша както работните места и дейности, които съм упражнявала до момента, така и придобитите умения, качества, квалификации, личностни характеристики и подобни.    следва...    

Много готино!

Както беше казал един приятел: нормален човек на твое място щеше да се побърка. И оттогава не ми дава мира този казус - не съм се побъркала, защото не съм нормална. Ха де! :))))

Затова са ми приятели.Нормалните са скучни. :)