Някога „глобализация” ми звучеше също толкова екзотично и далечно, колкото и Мачу Пикчу, примерно. По някакви странни мои логики свързвах думата с ”глобус”, а не с „глобално”. Сега, да не се отплесвам на тема „женска логика”, щото „Никто не обнимет необъятного.” – казва любимият ми Козьма Прутков. Пък и аз дълго време бърках „чеверме” с  „черчеве”, така че хич нямам думата по въпроса.

     Та. Представях си я аз тази глобализация като нещо цветно, тук-таме забранено и обезателно кръгло.  И всичко това, събрано накуп – ужасно привлекателно.

     Аз ли съм кофти човек, глобализацията ли не е като хората – не знам. Но нещо взе да ми писва. Ама зверски да ми писва. И не говоря за някаква носталгия по предишни времена в стил „ееех, а като бяхме млади!”. Най-малкото, защото аз и сега не се чувствам стара, с извинение.

     Обаче.

     Някога отиваш на море, да речем. И гледаш, дишаш, вкусваш красота. Иска ти се да я споделиш и... запаметяваш – всяка песъчинка, мидичка, всяка солена следа по кожата ти...  А след някое време се учиш да разказваш, да пресъздаваш.

     Днес – просто щракваш, след секунда публикуваш, след три набираш „лайкове”, след пет започваш да пишеш „mnoo e qko tuka”, после ти „лайкваш” (няма как!) новата блузка, новата мацка, новия статус или татус... и ако не си по-близо до брега, та някоя вълна да ти понамокри стъпалата, може и съвсем да забравиш, че си на плаж, на море, на почивка.

     Някога тръгваш на планина, примерно.  Задължително в раницата трябваше да имаш нож, вода, лимон, нещо сладко и връхна дреха. И катериш. И гледаш, дишаш, вкусваш... да не се повтарям.

     И поздравяваш човека, който върви насреща ти. Нищо, че не го познаваш. А когато стигнеш до някой връх извикваш с всичка сила я „айларипииии”, я „ехооооо” или каквото изобщо ти падне наум и ти се вика, и... запаметяваш. А след някое време си повтаряш урока с разказването и пресъздаването.

     Днес – вървим със забоден във върховете на новите „кецки” нос, стискаме нещо до ухото си и повтаряме „Не, бе мило, катеря се по баира, затова дишам тежко...” А ако изобщо стигнем до някой връх, започваме да кръстосваме с високо вдигната ръка, за да намерим покритие и ако не е някоя шишарка да ни тупне по притеснените главици, може и съвсем да забравим, че сме на планина, на разходка, на почивка.

     Някога...  Спирам, за да се разберем правилно! Наистина, чудесно е да имаш телефон в планината – най-малкото за (не дай, Боже!) някой спешен случай. Няма никакъв проблем да знаеш къде почиват един куп хора, на които никога не си виждал очите дори, да те информират какво са си спретнали за закуска, с кого са споделили обяда си и колко оргазма са получили през нощта...

     Нищо против техниката! Нищо против глобализацията, социализацията, цифровизацията даже, чеверметата и черчеветата...

     Но ми е тъжно някак и мъчно.
    За децата, които излизат с приятели и прекарват времето с тях в „шерване на статуси” и „лайкване”; 
     за онези дни, в които мога да си позволя да бъда насаме със себе си, без да се притеснявам, че любезните думи  „абонатът не е достъпен” няма да предизвикат паника и да се юрне полицията, примерно, да ме издирва;
     за правото да не знам с кого спят Пенка, Ленка, Трайчо и Койчо;
     за... бе разбрахте ме.

     Иначе – нищо против.